Горният графит ме накара да се замисля:
Когато печелим второ място, не губим ли всъщност първо?
После се замислих по повод на предното:
А не сме ли цял живот нещастни, защото не оценяваме постигнатото с второто място?
Намираш си работа за страшно много пари, прибираш се вкъщи, казваш на майка си, а тя те полива със студен душ: да бе... пък детето на еди кой си работи в Кувейт за три цяло и осем пъти повече пари. И хоп: твоето постижение престава да е толкова значимо, защото вече си втори.
Принципът работи и реципрочно:
Случва ти се някакъв провал - от лично естество да речем. Защо ти олеква, като разбереш, че съседът е сгафил повече и от теб? Твоят провал не се омаловажава от размера на чуждия, но неусетно дори и за теб самия - ти вече се чувстваш по-добре.
И заключих:
Не е важно на кое място си.
Когато успяваш в нещо, важното е да знаеш, че си си поставил високи цели и че си направил всичко възможно, за да ги постигнеш. А когато се проваляш, трябва да оценяваш, че като всеки човек и ти можеш да сбъркаш и че в това няма нищо лошо.
Изправяш се, изтупваш колене, усмихваш се на съседа и продължаваш напред с високо вдигната глава.
