Горният графит ме накара да се замисля:
Когато печелим второ място, не губим ли всъщност първо?
После се замислих по повод на предното:
А не сме ли цял живот нещастни, защото не оценяваме постигнатото с второто място?
Намираш си работа за страшно много пари, прибираш се вкъщи, казваш на майка си, а тя те полива със студен душ: да бе... пък детето на еди кой си работи в Кувейт за три цяло и осем пъти повече пари. И хоп: твоето постижение престава да е толкова значимо, защото вече си втори.
Принципът работи и реципрочно:
Случва ти се някакъв провал - от лично естество да речем. Защо ти олеква, като разбереш, че съседът е сгафил повече и от теб? Твоят провал не се омаловажава от размера на чуждия, но неусетно дори и за теб самия - ти вече се чувстваш по-добре.
И заключих:
Не е важно на кое място си.
Когато успяваш в нещо, важното е да знаеш, че си си поставил високи цели и че си направил всичко възможно, за да ги постигнеш. А когато се проваляш, трябва да оценяваш, че като всеки човек и ти можеш да сбъркаш и че в това няма нищо лошо.
Изправяш се, изтупваш колене, усмихваш се на съседа и продължаваш напред с високо вдигната глава.
10 изказвания по темата:
Това с печеленето, губенето и мястото е много отнисително... Кое е състезанието? Кой е съдия? Нали се сещаш, че има някой, който изкарва 1000 ппъти повече от този дет мама посочва с показател 3,8 спрамо теб. Това са неща за хора, който се мъчат да се състезават в нечии други "първенства" и като натрият нечии нос да си викат "УУУУ, колко съм велик".
Аз пък не правя така... Мен не ме интересува на кое място съм, липсва ми онзи борбен дух. Аз по презумция си се считам за най-най-най и винаги ми е екстра :) Така например може да не завърших средно с 6,00, а с "позорното 5,92", но предвид колко (не) съм се напъвала, аз съм счупила всички рекорди :) Важното е да разпределяш правилно емоциите и енергията - нема смисъл да се хабя там, където дори и максимален резултат няма да ми донесе особени облаги. Кой има желание - да си бъхта, аз искам "да мина", пък от там насетне да си оползотворявам енергията за забавление, разкрасяване и други ненатоварващи дейности.
А че ти е по-гот като някой е по-зле от теб, то това май ни е засадено на шопско-граовски принцип.... "Не е важно аз да съм добре, а на Вуте да му е зле"... Ма и това не е така - всеки си има свой си свят и да си го гледа. Аз си имам един основен съперник и това съм самата аз и моят величествен мързел :) Слава богу успявам да надделея от време на време :)
Много добро и философско попадение, пиши по-често по този начин.
Нещата са много по-прости и далеч не толкова емоционални. Всичко си застава на място с едно елементарно действие: като извадим от цялата картинка т.нар. "конкуренция".
Тоест, като изхвърлим в канала идиотското желание на всяка цена да се мерим със себеподобните си.
Те, и техните действия, са част от обстоятелствата. Нищо повече. Не еталон, и дори не мерна единица.
Тогава става пределно ясно, че си "победител" (ако непременно трябва да се използва точно тази дума) в един-единствен случай: когато си успял да оползотвориш максимално и собствените си дадености, и съществуващите обстоятелства. БЕЗ значение колко други те били "изпреварили" (на калем).
И обратното - може да си далеч пред всички останали (пак на калем, по някакви си там показатели); но ако собственият ти потенциал е използван наполовина, а обстоятелствата те подмятат насам-натам, вместо ти да ги яздиш като сърфист вълна - тогава си си жив лузър.
А ако си доволен от това положение, си направо патологичен лузър. И фактът, че "победените" те гледат като господ и ти се възхищават, е смешно-трагичен.
Защото даденостите на някой друг не са същите като твоите, и обстоятелствата не са същите. Особено що се касае за ситуации в житейски план. Безсмислено да се сравняват, както казват англичаните, apples and oranges.
Хората може да са обществени животни, но присъщата на разума форма на съществуване е индивидуалната.
Затова понятието "конкуренция" е едно от най-вредните възможни. То те кара да се мериш по тълпата, и в крайна сметка те тика насила в нея. Кара те да съществуваш чрез другите.
Тоест, ти пречи да съществуваш самостоятелно. Тоест - пречи ти да бъдеш разумно същество.
Не, благодаря.
Съдбата на купите и медалите е да стоят в някоя витрина. Нещо като мавзолей: място за символи на безвъзвратно отминали събития. И за какво? За да извикват приятни (?!) спомени? За да ти подхранват самочувствието?
Приятният спомен за моментите, които съм успял да оползотворя на 100%, няма нужда от символика, за да си стои жив в паметта ми. Освен това нямам нищо против (а и предпочитам) по-старите такива спомени да се заместват непрекъснато с нови, и да избледняват. Самочувствието ми се подхранва най-успешно от това, което съм направил днес, не от вчерашното или онзиднешното.
А място за мавзолей нямам. В архитектурната ми концепция не е предвидено такова ;)
Зелен Бетон
@Peb: Някои неща са относителни, някои са съвсем конкретни - всеки може да се сети за хиляди примери от личния си опит.
@Marfi: Ако продължавам така, ще почна да правя презентации със сладникавите си разсъждения и да ги пращам на приятели по имейл със заплаха, ако не предадат нататък, да им се появи пърхут;))
@Зелен бетон: Нещата са прости, но се налага доста да си поработил върху личната си сложност, за да ги проумееш. Поздравявам те:)
Както каза marfi доста философски.Хареса ми.
Бахти, твърде философска ми е тая дискусия за събота заран... Иначе готин пост, подкрепям. :)
някой като се научи да кара колело това може да е пренебрежим успех на фона на вселената, човечеството и всичко останало обаче за пича това си е сто процентов успех и аз бих го потупала по рамото и бих го поздравила.
тате, изпуснах да се кандидатирам на изборите за галактически император. айде догодина.
@fen & @bla: благодаря, момчета:)
@roxy: де да бяха нещата толкова относителни:) Обаче пустото му зоон политикон не може да живее само. Ако иска да продължава да се нарича антропос, ще си стои в социума и ще се състезава. Цял живот и за всичко.
:)
@ blondie 2:
Ако иска да *бъде* антропос (а не само да се нарича така), въпросното същество трябва на първо място да проумее, че зоон политикон е само една фаза от метаморфозите на биологичния му вид.
Да, вярно, в пашкула на социума е (повече или по-малко) уютно. И, при сегашния ни етап на развитие, по-лесно някак се съществува, отколкото "навън". А състезаването е любима домашна занимавка. Която понякога се възприема като смисъл и цел на съществуването - най-вече от тези, които се сърдят, когато ги бият на "Не се сърди, човече".
Но ако пашкуленият уют се приеме като непроменима даденост, пашкулът никога няма да се разпука. И няма да има пеперуда. Ще има нещо, спряло насред пътя на еволюцията си. Нещо, което комай е по-добре да си беше останало гъсеница.
;)
Зелен Бетон
Предполагам, че не е толкоз важно, но looser не е съвсем като loser... :)
Публикуване на коментар